Алхимия
АЛХИМИЯ
Тук каменните сводове сгъстяват здрача
и всичко става приказно и нереално;
в огнището просветва жар.
Но не ковачът
ще сложи къс желязо върху наковалнята –
сред колби и реторти приказна магия
кипи на огъня в сияния отровни
– един прегърбен старец иска да открие
за себе си вълшебството средновековно.
Не търси философски камък, светло злато,
не търси древна мъдрост, знания мъгливи.
Защо му са?
Защо му са сега, когато
последните години на живота си отиват?
Когато, като в пясъчен часовник страшно,
на дъното последни песъчинки падат...
Той търси нещо друго в книгите си прашни,
той иска друга някаква награда.
А като дреха над плещите му се спуска
безмълвието на нощта и мрака черен;
надеждата е, казват, хубава закуска,
но си оставаш гладен, ако е вечеря.
А неговият ден догаря в залез тъмен
и време за повторен опит вече няма.
Затуй е тука!
Този път е лош и стръмен.
Дано поне надеждата не е измама.
Просветва огънят.
Сиянията гаснат.
Напитката в ретортата се утаява.
Дали е еликсир на младостта прекрасна,
или отровно биле, носещо забрава?
Старикът-алхимик съм аз, навярно.
Но би могъл да бъде всеки, ми се струва.
Стареем всички, идва старостта коварно,
и всеки втора младост в залеза сънува.
Да пробвам ли?
Проблясва чашата сред мрака.
Едно вълшебство древно все пак ми остана...
Сред стаята, на каменните плочи, чакат
горящи свещи, начертана пентаграма.
Аз зная думите.
Могъщо заклинание
ще разтресе настръхналия свят из корен.
Самият Асмодей ще трябва да застане
в кръга на свещите и с мене да говори!
О, знам какво да искам и какво да давам
и всеки дързък ход отдавна съм премислил.
Защо се бавя, да повикам ли Лукавия?
Или и той, и еликсирът са измислени?
Заклевам се, че сделката ще бъде честна!
Защо тогава старото сърце е тъй тревожно?
… Защото вдетинени старци срещам често,
но втора младост в този свят не е възможна...
© Валентин Чернев All rights reserved.
