Беше зов
Аз бях лош, критикувах света,
критикувах и хората в него.
Непоносима беше моята тъга,
непоносимо бе и моето его.
Аз сърдех се вечно.
На дребния мъж - само, защото е дребен,
на бързо притичалия пролетен дъжд –
защо вали от небето?
На слънцето жарко, на вятъра лек,
на хората, на планините,
на рибите в мътното Черно море,
На всичко…
На всички…
Да, лош бях и критикувах света,
дори ми тежеше живота.
Красива не виждах дори любовта,
която издига всички в простора.
Живеех във мрак – от осем до пет,
хапване, сън и обратно.
И вечно забързан, и вечно зает
не усещах на липите омая.
Но години протяжни, аз бъхтех се здраво,
поемах стоически от живота шамари.
Кажете ми, Вие, как да се радваш,
със бузи до кръв загоряли?
До всеки в живота, трябва човек,
който в тежки моменти, да го подхване,
да го побутне дори, ако щеш
И да му каже:
„Спокойно, това е за двама.“
А споделиш ли, на света, мъчността –
наполовина, то тя става нищожна.
Пак можеш, да поемеш съживителен дъх,
бавно избистряш си погледа.
Кръвта се раздвижва и оцветяваш деня,
Така както е в детските спомени.
Та от тебе, скъпа, исках само едно…
Да хванеш другата дръжка на торбата…
с картофи.
© Димо Господинов All rights reserved.
