Бездушни
Бездушни
Да се чувстваш сам сред тълпата
е толкова непоносимо.
Все едно не си на земята,
а на място неповторимо.
Не го казвам в добрия смисъл,
а в този, който те убива.
Болезнена е тази мисъл,
която чувствата закрива.
Тя ги потиска надълбоко,
дето не могат да излязат.
А уж в сърцето е широко,
но хора не искат да влязат.
Понякога не се издържа
на всичката таз гърч и печал.
Само надежда ме поддържа,
пронизващата като кинжал.
Някога искам да се махна
от всички тез хора без лица.
Но едва когато порасна,
ще познавам тези със сърца.
До тогава доста остава
и пак ще трябва да потърпя.
Усмивка ще ме озарява
напук на бездушни същества.
© Стефка Георгиева All rights reserved.
