Безгласно...
Без глас ли виках, та съм онемяла
и дращи в гърлото окъсана сълза.
Протрита в ритмите, които съм изпяла
за лятото, за пролетта и есента.
Безгласно ли зовях на утрините златни
брилянтната отронена роса,
да разквасù на устните ми жадни
изсъхналата вяра за добро и красота.
Не виех ли срещу луната луда
със вълчи вой, а бях изплашена сърна,
и вятърът, усетил мойта диря,
разнесе стъпките ми във нощта.
Без вик, бездъхно се сниших в душата,
да стана малка, колкото изболата трева,
прибрах горчивините във торбата,
която запокитих срещу бездната.
Сега се търся във шепота на времето,
да се намеря по вълчите следи.
Въчица да съм, за да не ми дреме
за агнето, проплакало в сърцето ми.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
точно колкото брада на един ден избола трева, Ани
