Бял гълъб
Бял гълъб
Свикнах със своето присъствие.
Беше бял гълъб.
Не те обикнах.
Не те обичах.
Не те извеждах навън.
Ходихме на реката,
успяхме да стигнем дотам.
Не е същото на реката.
Да те преимам –
вечност не би ми стигнала.
Не те обичах, колкото заслужи –
но то е удоволствие за мен.
А аз съм болна
и лежа неподвижно
в подножието на живота.
Не мога да се кача по-високо,
очите ми търсят върха.
Не ми трябва гениалност,
макар да я искам в ума си.
Нямам мечти –
нямам ръце да ги създам реалност.
Няма къде да погледна надолу.
Станах бебе и бреме.
Аз те имам за приятел –
не, не бял гълъб!
И не свикнах със теб,
а с примитивното си присъствие.
Не ти дадох нищо от себе си.
Не хранех гълъбите ти с жито,
нито теб хранех.
Но позволих ти да си направиш гнездо
в моята далечна душа всекиму.
И макар никому добро да не съм сторила,
не носех нарочно и зло.
Умът ми изживява своята вяла апатия,
но, скъпи мой гълъб –
сърцето ми още може да заболи.
Не разбирам, че ми говориш,
но знам обичта ти.
Почувствах за миг, че си ми приятел
и този момент е целият ми живот.
Виждам те. Бялото е блаженство за мен.
Докато стоя в деменцията на моята болест,
гледам как се сливаш с белите облаци.
Не мога да различа сянката ти,
но винаги ще помня крилете ти.
Стана пустиня, откакто те няма.
И ако не плача за теб,
ще пресъхне устата ми.
Започвам да свиквам и с това си присъствие.
Съзнанието ми лети,
както ти летеше с твоето тяло.
Виждам почти всичко наоколо,
но ценното не почва отначало.
Откакто те срещнах,
очите ми се затвориха за черните птици.
Във въздуха чувствам нещо добро.
Чувам те как летиш.
Клепачите се отварят,
за да видят очите ми твоята воля,
изваяна в полет.
Сбогувахме се с целувка.
Аз свикнах със теб,
с добрите ти очи.
Обичам те!
Хората започват да свикват с мойто отсъствие.
© Мирелла All rights reserved.
