Бяла чайка
Ей, душо моя, престани!
Какво, любов ти не стига?
Та ти кога си я имала?
Някакви водолейски вълнички,
които са бързо, бързо утихвали ...
Сега какво, бушуваш ли?
Буря те неизживяна тресе?
Твоите чакри са луднали?
Защо бе, защо? Идва есен,
след нея снежни фортуни
с дълбоките си бели преспи ...
Ще се свиеш на топличко
там, в себе си,
ще си поплачеш тихо и горко
и лека, изплакана, ще се съвземеш ...
Бога ми, ти море си ми звонко,
после по брега си, бялата чайка
с поглед пак ще следваш
в мълчание тихо ... като вечност ...
© Валентин Василев All rights reserved.
