Червено отражение
I
На мене, ми е толкова едно,
проклето
и противно, като в стая
в която кал човешките крака,
нанасяли са,
крачейки към Рая.
На мене, ми е толкова едно...
A стъпките проклети,
все не спират -
помислял ли е някой,
за какво се раждат хората,
живеят
и умират?
Помислял ли е някой,
за какво съдбата ни отбягва
и "вазира"? -
Че алчно е човешкото око,
че хлябът, е по-тежък от секира,
че ражда се грехът от нищета,
че позата е проза и прозира -
позорът, е житейска суета...
По-ценен е порокът, от сапфира.
По-черна е, от черната земя,
кръвта -
във "жилите", когато забушува,
разтворена до капка в завистта
и в злобата,
която се разплува.
По-черна е душата, от пръстта -
душите ни
във пръст ще се превърнат,
когато откровена старостта,
подкрепяна по братски от смъртта
в едно на миналото,
гръб обърнат.
На миналото аления свод
и белите звезди, ще избледнеят...
Душите ни, ще съхнат и линеят,
пред мраморния вход на нов живот -
като огромен, черен октопод,
ще изпълзи преситата реалност
и с весдесъщата си наглост,
ще отсече дъба, на своя род.
Душите ни, ще бъдат оковани.
Душите ни, ще бъдат изтерзани.
Ще зазвънят чепици подковани
и този звън, дъхът ни ще скове -
тъй, както нощ сковава,
звездното небе...
II
Тихо звездите ще капят,
бавно -
една, по една,
плавно потъвайки в мрака,
те ще угаснат в тъма...
Те, ще изгният в тъма.
© Бостан Бостанджиев All rights reserved.
