Oct 18, 2018, 11:16 AM

Диво волна

  Poetry
647 0 2

ДИВО - ВОЛНА

 

Дива съм, дива, приятелко,
или както казвам – дъще моя.
Не зная дали е дива моята създателка,
но че светът е див
и излязъл от строя,
макар и много красив,
го разбрах на живота в боя.

Още в средата на века минал
се срещнах с измамата, лъжата.
Не я преглътнах, не я отминах,
потърсих си правата.
Води прегазих,
баири, върхове изкачвах,
в калта боса нагазих,
с виртуални дракони се биех,
без още да знам, какво е „виртуално“.
От дъжд и бури не се криех,
попаднех ли в тях „случайно“.

Настръхнала, с криле разперени
най вече за правдата на другите се биех.
А те горките, разтреперани,
под полите на „бащиците“ се криеха.
Нищо не знаят.
Дори не ме познават.
Мислеха, че раят
е там някъде – на завет.
Нож в гърба ми забиваха.
От приятелски нож страшно болеше.
Те отново се изпокриваха
и истината „там някъде“ беше.

Обърнах се и със слова по-нависоко
битката злощастна поведох.
Препънаха ме, хвърлиха ме на дълбоко,
но аз покорно от долу не гледах.
Дивото си е диво. Излетях.
Мислех, че с „промяната на времето“
ще докажа на тях
и на „високопоставено“ племето,
че друг свят по-достоен
има под небето синьо,
но народът, приспан и упоен,
надеждата ми сляпа срина.

Видях сърцето си потънало в меласа.
Кървеше и с вонята се бореше.
Извадих го и го измих с нагласа
да продължа, но то вече не спореше.
Събираше последните си сили,
тялото ми изправено да задържи.
Бяха му все още мили
слънцето, луната, звездните очи.

Прегърбена, побеляла, незрима,
въпреки всичко отминало,
разбрах, че все още имам душа
и с нея ще се боря, ще творя.
От болките станах още по-дива.
Очите ми отворени всичко следят.
Нощем - в бяло танцуваща самодива.
Сутрин – таралеж, тръгнал на път.
Докато сърцето в мен все още бие,
ще си остане диво и влюбено
към вас – хората. Вие
трябва да намерите поколението изгубено.
Не се крийте на властелините под полите!
Не забивайте нож един другиму,
че вий го забивате в дедите си
и децата, бащин дом напуснали, отрудени.
Не мислете за себе си, а за внуците!
Ще позволите ли те да газят и бъркат в боклуците,
да се бият с „вятърни мелници“,
или проливат кръвта си за безделници.

Диви сме, приятелко, диви,
но дотолкова човеколюбиви,
че последната капка живот ще дадем,
за да смъкнем от плещите на децата си тежък ярем.

 

18 10 2015

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Надежда Борисова All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Ребро над сърцето 🇧🇬

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Разпродажба на спомени 🇧🇬

maistora

На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...