Дневникът на един млад беладжия - 12
Тук е моят чичо, но не влизат вътре.
За какво говорят? Трудно мен ме свърта.
Друг път баба кани всеки от вратата.
Уж гостоприемна, казват, е жената.
А сега държи го вън и го разпитва.
Сутришни шамари май че ще опитам.
Баба Койна идва, пита: - Чедо мило,
ти от кой във тъмното тука си се скрило?
- Чичо Ваньо вън е. Искал да помогне!
- Тъй ли? Че чудесно! Той дали ще смогне
да поправи банята, да я боядиса! -
и отпред излиза пред човека слисан.
- Митето ми каза тука че си, Ванко!
Може би, помощнико, още ти е ранко,
но ще ни съдействаш ли банята да стегнем?
Днес, ако не можеш, няма да побегне
работата, сине. Ти когато кажеш!
Я, ела със мене да ти я покажа!
Баба Койна хваща госта за ръката
и го води в двора. Браво на жената!
Мери мълчаливо вътре се прибира.
Два шамара чакам тя да ми сервира,
но ме изненадва нейното държание.
- Хайде, че си гладен! - с нотка състрадание
казва и попара нова ми залива.
- Тази е изстинала, Мите, не я бива!
Мисля, че разминах се с караница днеска.
Всъщност, има много време до нощеска!
Млечната попара бързичко привършвам.
Мисия започнах, но е недовършена.
Бавят се! Какво ли с тази баня стана?
Всичките усилия мои отзарана
може би напразни са и са неуспеши.
Я, да видя лично всичко, че е спешно!
На вратата сблъсквам се аз със мойта Мери.
(От къде усмивката своя тя намери?)
Двамата отиваме в сивата пристройка.
С Вежен по следите ни - любопитна тройка
ставаме. Насреща идва чичо Ваньо.
- Ще я стегнем, Мери, банята ще стане!
Първо ще шпакловам, че стените лющат се.
После - боядисваме с цвят по твоя усет.
- Нека да е в жълто или в светло синьо.
Майсторът я прави преди пет години.
Баба е усмихната, цялата сияе.
И на мен сърцето ми радостно играе!
- Ето, и Митачето може да помага!
Много е послушен и е симпатяга! -
чичо Ваньо гушва ме и ми се усмихва.
Аз, щастлив в прегръдката негова, притихвам.
- И кога ще почваме? - пита баба Койна.
По очите виждам аз колко е доволна.
- Още днеска, стрино! Стълба ще ми трябва.
- Имам, имам, сине! Сложих я тъдява... -
тя със поглед стълбата иска да открие.
- Качвай се в колата, Мери! Нека ние
тримата боята първо избереме.
Идваш ли, Митаче, хайде, няма време!
Мятам се послушен. Те отпред са двама.
По-голям щастливец, знай, от мене няма!
* * *
Купихме боята. Ще е в нежно синьо.
Взехме разредител, четки, ламарина,
че улук на покрива е изгнил с годините.
- Щом ще ремонтираме, няма да подминем
другите подробности. Старичка е къщата,
но ремонт направим ли, младостта и връщаме! -
чичо Ваньо мислите свои с нас споделя.
- Нямаме сладкарница ние на "Неделя",
но градчето слави се с цех "Домашни сладки".
Искате ли? - Искам! - отговарям кратко,
да не би да каже Мери, че не иска.
Радостта в гърдите си с две ръце притискам!
Спираме. Две масички с нов чадър отгоре
чакат си клиентите. Цехът е отворен!
- Сладолед ли, торта ли? Избери си, Мите!
Мери, да поседнем ли тука до липите?
Те са прецъфтели, като нашта младост,
но и днес денят ми с теб е пълен с радост!
Баба му отвръща с поглед развълнуван.
Време ли е вече той да я целуне?
Следва:...
© Мария Панайотова All rights reserved.
