Дневникът на един млад беладжия - 31
Бил съм беладжия. Всички тъй ми казват.
И не се досещат, че с това наказват
моята душичка - още лъчезарна.
Аз съм разтревожен зимата коварна
как ще преживее селската ми баба.
Никой ли не вижда, че е стара, слаба
и не може вече да се справя с всичко?
Мама пък ми вика, че съм бил бащичко
и добро да правя като него искам.
Мъката за тати в себе си подтискам
и, решен да действам, грабвам телефона
Камерата включвам аз и микрофона
и набирам дядо - моя заговорник.
Той не е забравил аз, че отговорник
в мисията наша назначил съм вече.
- Отговор ли чакаш? Бързаш ти, човече! -
укор със закачка лека ми отправя.
- Действам по въпроса, няма да забравя!
Сгушвам се виновно аз след тези думи.
Но, понеже смятам себе си за умен,
номера на тази леля да науча
искам и от мойта Мери ще получа.
- Тази, дето вкъщи беше те довела?
Казва се Величка, но и казват Вела.
Тя на мен е, Мите, втора братовчедка
и на леля Койна близка е съседка.
Но защо ти трябва номерът и, чедо?
Слагам очилата, че съм късогледа
и сега ще видя, имам го записан.
Аз мълча и знам, че баба си ще слисам,
ако и призная за какво я търся.
И накрая малко глупаво изръсвам:
- Искам да и пратя поздрави на Вежен.
Той пазач добър е и игрив, и нежен,
но сега със баба Койна са самички.
- Милото ми внуче, умно и добричко!
Химикал взема ли? Почвам да диктувам.
- Пиша вече, Мери! - казвам развълнуван
Разговорът свършва. Аз нетърпелив съм,
но едва ли вкъщи тя е. И улисан
в новите домашни, часове минават.
Нещо от хладилника хапвам и настава
време за школото, якето обличам
и към двора шумен после бързо тичам.
Няма да разказвам там какво се случи.
Мислех, че шестица мога да получа,
но не вдигна мене госпожата строга.
Нищо! В мен бушуват грижа и тревога.
В тъмното се спирам пред една витрина
и, решен да звънна аз на тази стрина,
номера набирам, тук, далеч от мама,
да не би да чуе с кой говоря само.
- Номер непознат сте. За какво ви трябвам?
Аз гласче надигам тъничко и слабо:
- Митко се обажда, дето се загуби...
- Ти ли, Мите, звънкаш? - лелята се чуди.
Дядо ти при мен е. Пием си кафето.
И разправя той, че тъжно е детето
и за баба Койна то се притеснява.
- Тя е вече стара и не заслужава
зимата самичка в село да живее! -
аз изстрелвам бързо да прекъсна нея.
- Ние с Ваньо, чедо, ще се уговорим
с нейното стопанство що и как да сторим,
щом у вас ще идва зимата жената.
Аз щастлив затварям. Трепка ми душата
и очаквам утре вече да науча
те какво решиха и за свойто внуче
дядо как успял е да организира
мойта баба Койна да смени квартира.
Весел, но потаен влизам вкъщи вече.
- Шест ли днес получи моето човече? -
мама от вратата дяволито пита.
Радостта за нея не остава скрита,
но със глас спокоен аз и обяснявам:
- Нямам днес оценка, мамо, съжалявам!
В мислите не искам никой да наднича.
Зная, че безкрайно много ме обича,
но дори с въпроси тя да ме напада,
няма да и кажа. Нека изненада
бъде и за нея нашето решение.
Беладжия трудно свиква с чуждо мнение.
Следва :......
© Мария Панайотова All rights reserved.
