Дневникът на един млад беладжия - 4
Спал съм като къпан. (Тука няма баня!?)
Някой беше станал рано отзарана
и из къщи чуден мирис се разнесе.
Баница ли баба Койна днес ни меси?
Майка ми я прави със кори готови.
Гледам я в ръцете, покачен на стола.
Но защо ли казват: "Тъй и баба знае!"
Тази тук със сигурност по-добре ухае.
Скачам от леглото, втурвам се на двора.
Там петелът герест с друг комшийски спори.
Вежен обикаля, сякаш проверява
има ли и други, дето вдигат врява.
Мери се задава с менче във ръката.
- Станал ли си вече? Издоих козата.
Леля ми е стара. Много и се чудя
как успява с всичко! Рано се събуди.
- Баница пече ни, аз усетих вече!
- Леле, Мите бабин, страшно си човече!
Хвали ли ме Мери или ми се кара,
не разбрах. Но пита: - Искаш ли попара?
Ха сега де! Искам! Не от млекомата,
млякото подарък днес е от козата!
Баницата гледам. Как се е надулааа!
Сякаш е решила (може да е чула!),
че с попара искам аз да я заместя
и в тавата важно тя се е наместила
и се е надигнала, за да изкушава.
Баба Койна искрен поздрав получава.
А пък аз объркан съм. От къде да почна?
Но попарка хапнах си с две парчета точно
баница прекрасна, още топла, сочна,
дето в магазините няма как да видиш.
Вярвай ми! Наистина! Чак да ми завидиш!
После вън излизам да си поиграя.
Вързано за стълба някакво магаре
иска в прахоляка да се отъркаля.
Може би горещо му е, аз от где да зная?
Но ми дожалява тъй за клепоушко,
че отвързвам бързичко бедния сивушко.
Той лениво тръгва край една ограда.
Гледам - в двора има животинска свада.
Кучето-пазител прасчо е подгонил.
Под една черница, своя плод отронила,
рие то със зурла, сякаш търси корен.
Чул за олелията, възрастен мъжага,
тръгнал във каручката коня си да впряга,
спуска се към кучето, нещо му говори.
А квичи прасето, огласява двора,
сякаш се оплаква от доброто куче,
на обноски някакви взело да го учи.
Както си вървя така все край чужди къщи,
стигам до полето чак. Искам да се връщам,
но нали в пресечката кривнал бях за малко,
знам ли откъде дойдох? Не запомних... Жалко!
Тръгвам наобратно аз, после пък надясно.
Спирам се. Загубих се. Вече ми е ясно.
Среща ме една жена. Моя страх съзряла,
спира се до мене тя, блага, засияла.
- Я кажи, юначе, в кой си тук на гости?
Още нещо пита ме, но език залостен,
скрил се е зад зъбите и мълчи уплашен.
- Успокой се, миличък! Няма нищо страшно!
- Сещам се за името - баба Койна беше!
Изведнъж жената, както си стоеше,
взе да ме прегръща, сякаш сме роднини.
-Знам я! Дядо Петърчо, дето се спомина,
бе на мене вуйчо. Имаш братовчеди!
Те в града живеят. Като тебе бледи,
слънце не видяли, скрити все в панелки.
Хваща ми ръката тази моя лелка
и ме води право тя при двете баби.
- Мите, знаеш чедо, със сърце съм слабо! -
Мери бе подхваща още отдалече.
- Стига си ме плашил! Обещай ми вече!
Следва:....
© Мария Панайотова All rights reserved.
