Дневникът на един млад беладжия - 6
Марко е магарето. То не ще да бърза.
(Знаете го, дето онзи ден отвързах.)
Баба ми остава къщата да пази.
По-добре! Не искам "лука пак да сгазя".
(Било поговорка. Мери тъй ми каза.)
А и тя не знае пътя към бостана.
Вежен след каручката тича. Калпазанин!
Не че му се сърдя, нека да сме трима.
Място във возилото и за него има.
Баба Койна леко поводите дърпа.
На главата тя е с бялата си кърпа.
Аз си имам шапка, правена от вестник.
Питаш как се прави? Бързичко и лесно!
Слънцето напича. Марко мързелува.
- Хайде, бе магаренце, няма да пладнуваме! -
вика му старицата и пришпорва леко.
- Бързай, че бостанът ми още и далеко!
Кучето излязло е вече пред каручката.
- Сякаш знае пътя! Много умно куче! -
казвам аз, а Вежен припка надалече.
- Митееее, върло слънце, много ни напече! -
баба Койна тюхка се. - Ей го, зад баира
е бостанът, рожбо! Стигаме и спира
Марко под дърветата. Там открил е сянка.
- Не, не си дошъл до тук като на седянка! -
хока го старицата. И ръка ми иска
лесно за да слезе. Тя с вода се плиска
и превързва кърпата, свлякла се по пътя.
- Тука ще подложим ето тези пръти
да не се търкулнат и да паднат дините.
Хайде, избери си първи! Идвай Мите!
Но коя да бъде? Гледам ги с възхита.
- Тази как е, бабо? - аз с усмивка питам.
- Виж ме, ще я чукна, тъй ще я опитаме.
Чуваш ли? А другата чука на зелено.
Първата, детенце, ние с теб ще вземем.
Марко, мирен стой, че трудно тя се вдига!
Трябва да напълним цялата талига.
Нося и чували. Хайде да я сложиш.
Тука под седалката пъхнах, Мите, ножа.
Хапвал ли си, сине, диня на бостана?
Там, където коренче семките са хванали,
най са сладки, чеденце! Ето, да опиташ!
- Бабо Койне, виж се за какво ме питаш!
Знаеш, че живеем в град голям със мама
и, че друго село никъде си нямам.
Докато говоря, пъхам във устата
аз парче от динята. Сладка е! Децата
има да завиждат, като им разкажа.
- Синко, май че целия ти ще се омажеш! -
смее се старицата. - Но ще те изкъпем.
Имам лятна баня. Малко поизкъртена,
но във два варела най-отгоре сложени
слънцето водата хубаво загрява.
Не е като в блока, но за лятос става!
Чувствам, че преядох с тази диня знойна.
Трябва да помогна аз на баба Койна.
Мъж съм. Нямам осем, ала тя е стара.
Утре аз ще ходя с нея на пазара
до градчето близко дини да продавам.
За търговец мама казва, че не ставам,
но ще видим вярно ли тя е преценила.
Баба Койна в сянката малко се е скрила,
ала после двамата бързо и чевръсто
дините товарим. Тя подпира кръста,
но не се оплаква. Качва се в каруцата
и по пътя черен с много прах и буци
връщаме се в село. Мери ни очаква.
Вежен от умора лекичко прикляква.
Но пък е лудувал и се е разходил,
не като с каишка някой да го води.
- Мите, дай си дрехите! Влизай да се къпеш.
- Бабо, от бостана аз ти нося пъпеш! -
връчвам аз подаръка жълт на баба Мери.
- После ще си хапнем. Аз и друг намерих
във чувала с дините! - ми се хвали баба.
- Знаеш ли, пораснал си! Беше хилка слаба,
а сега си, бабино, май с коремче вече!
Утре и на майка ти туй ще кажем! - рече.
Стоплен от водата, тъй съм се отпуснал,
че дори на пъпеша почвам да се муся
и в леглото бързичко мушвам се накрая.
Колко дни сме тука! Смятам, но не зная.
Докато се питам, аз щастлив заспивам.
Нощ със дъх на лято нежно ме завива!
Следва:...
© Мария Панайотова All rights reserved.
