Дневникът на един млад беладжия - 11
С тези тъжни мисли трудно се заспива.
Баба е самотна и не е щастлива.
Аз пък като шило се въртя в леглото,
но решен съм вече да творя доброто.
Дядо се споминал преди пет години.
Другите си имат не един - двамина.
Аз, да си призная, даже татко нямам.
Паднал от строежа... Затова и мама
повече работи. "Тези пусти сметки!" -
все така ми казва. И не е кокетка.
Слага си червило, но не се лакира.
Дрехи в магазина евтини избира.
Баба Мери даже често и се кара,
че не се поддържа и изглежда стара.
Мъж съм, ала малък. Друг на тях им трябва.
Затова желая с чичо Ваньо сватба
баба да направи и да се усмихне.
Всички са заспали. Къщата притихна.
Трябва да попитам моя бъдещ дядо.
Чух къде живее - зад една ливада,
още като влиза пътя във селото.
Стига беладжия! Митето-доброто
искам да ми викат още утре рано,
ако мъж на баба чичо Ваньо стане.
***
Спал ли съм - не зная. Вън е вече светло.
В двора кукурига, буди ме петлето.
Скачам, че задачка днеска имам важна.
Нищичко на Мери няма аз да кажа.
Тихичко излизам, да не види баба.
Вежен ме подушва със муцунка слабо
и отзад при зайците сигурно отива.
Аз затварям портата и надясно свивам.
Лошо е, че къщата точно аз не зная.
Може да попитам някой най-накрая.
Всички го познават. Той е личен тука.
- Ти, дете, не си ли на Марийка внука? -
някаква жена ме спира из засада.
- Тя се казва Мери и е баба млада!
- Сине, тъй я знаем всички в наше село.
На къде, детенце, рано си поело?
- Чичо Ваньо търся, със кола зелена.
Той си има лодка. Вчера вози мене.
- А защо не тръгна с тебе баба Мери?
Сам ще се изгубиш. Как ще те намери?
- После със колата той ще ме откара.
Взира се учудено в мен жената стара
и започва съвестно да ми обяснява:
- Ще броиш пресечките. И на трета вляво
свиваш зад чешмата. После е ливада.
Къщата висока е, с каменна ограда.
А и по колата ти ще я намериш.
Зиме е в гаража. Лятос - вън "трепери"-
смее се жената, с мене се шегува.
Думите последни даже аз не чувам
и като подгонен хуквам в прахоляка.
Работа си има, а пък тя не чака.
***
Ето я! Открих я! Няма никой в двора.
Как сега да викна? Но иззад стобора
виждам, че излиза моят чичо Ваньо.
- Яааа, Митаче! Ти ли си? Мен ли търсиш рано?
Аз му се усмихвам, но мълча смутено.
Даже и езикът ми като заледен е.
- Мери ли те прати? Или си със нея?
Аз мълча объркан. Думичка не смея
да отроня сякаш. Става неудобно.
- Мите, отпусни се! Чувствай се свободно!
Изведнъж изплювам камъка в устата.
- Сам ли тук живееш или със жената?
- Как ме питаш само! Аз не се ожених.
Някой сменя булки, аз колите сменях...
"Ето че познал съм!" - мисъл в мен се стрелна.
И една голяма радост безпределна
лудо затанцува като балерина.
- Как дойде до тука! - Непозната стрина
точно ме опъти и не сбърках пътя.
- Щом при мен дошъл си, нека влезем вътре -
чичо Ваньо леко вече ме побутва.
- Не, не се събувай! Влизаме обути.
- Баба ми заръча аз да те извикам.
- Мене ли? - учудва се. (Чичо Ваньо, свиквай!)
- Нещо друго каза ли? - Вика те веднага!
- Подскажи ми малко! Покрив ли ще стягам?
- Тя ще ти разкаже! Моля те, побързай! -
смело уверявам го със език развързан.
Той каскета взема, качва се в колата
и след малко вече сме двама пред вратата.
Мери изненадана портата отваря.
- Ти кога излезе? Чака те попара.
Изхвърчал си бързо, без да те усетя!
Тука се затичвам и със скорост трета
влизам смело вкъщи. Нека поговорят.
Само аз ще зная: Първа крачка - сторена!
Следва:.......
© Мария Панайотова All rights reserved.
Става все по-интересно. Пък и ерген с кола и къща. Развесели ме, Мари! Тичам нататък...