Дневникът на (НЕ!) беладжията - 15
Някога точно така получава се.
Искаш да викнеш, с емоции крайни си,
но не зависят от тебе нещата.
Думата има госпожа Съдбата.
Пред кабинета на доктора чакаме.
Таня страхува се, зъбите тракат ѝ.
Аз, за подкрепа, държа ѝ ръката.
Тя се е свила от болка, горката.
Ето, вратата отваря се: - Вие сте!
Трудно момичето мое надига се.
Тръгвам след нея, но дядо ме спира.
Той влиза с Таня. Това ме нервира.
Баба до мен утешително шепне:
- Ваньо е опитен, няма да трепне,
а и в Червения кръст активист е.
В пристъп на нервност ръката ми стиска
и ме боли, но по мъжки мълча си.
Чакаме дълго отвън с Мери - час ли
или пък повече време изтекло е,
вече не зная. Тревога напекла е
като жарава лицето. Потя се...
После вратата отваря се с трясък.
Виждам как дядо помага на Таня.
Тя се задъхва, във сълзи обляна,
а пък крака до коляно шиниран е.
- Гипс не ѝ сложи. С прасец деформиран е
и назначи десетдневна почивка
докторът, сутрин и вечер със втривка
обезболяваща в меките тъкани.
Чувам в ушите си удар на тъпани
и, притеснен, към момичето спускам се.
Таня сълзите изтрива, отпуска се
и героична усмивка ни дава.
Аз се ядосвам, че не заслужава
тя да понася такова мъчение.
Свърши разходката наша с лечение.
Нейните близки не са информирани.
Как си мечтаех, но всичко стопирано
в миг се оказа и пред бариера.
Почвам от нерви и аз да треперя,
докато качваме Таня в колата.
Ето, тя спира до порта позната.
В дворчето влизаме ние с момичето.
Вижда ни нейната майка, притичва,
дядо за случката ѝ обяснява.
После девойката той ѝ предава
и се разделяме с думи тревожни.
Щастие исках, но бе невъзможно.
Мама е също за мен притеснена.
Чувствам се в дупка, отгоре стеснена
и заплашително скрила небето.
Тя ме усеща. Нали съм детето
нейно единствено, даже пораснал.
Ние сме сякаш със майка ми сраснали,
за да усеща тя мойте вибрации.
Знам, че съдбата говори със знаците
и ни изпитва тя, и ни насочва.
Утре отново училище почвам,
но ще се чувствам нещастен без Таня.
Друг път приготвям се бързо, щом стана,
знаейки скоро, че в клас ще е с мене.
Рамо до рамо със нея опрени,
можем дори чудеса да постигнем.
Вайбър звъни. Тя ме търси! Аз вдигам,
камера включвам, щастлив, че я виждам.
- Митко, здравей! Май изглеждаш загрижен! -
казва ми моето мило момиче.
- Тъй е и няма защо да отричам -
аз отговарям. - Ти чувстваш ли болки?
- Може би малко. Не бой се! До толкова,
че като ходя, да стъпвам внимателно.
Имам фантазия изобретателна
и майсторя си сега оригами.
Ще се оправя, спокойно, без драми!
Става ми драго, за мене че мисли.
Чувствам душата ѝ колко е чиста
и се усмихвам щастлив от екрана.
- Знам, че ще мине. Сега си в забрана,
но, щом се стопли, отново ще идем.
Здравичка искам след дни да те видя!
Мама, дошла зад гърба ми, ѝ маха.
- Бързо оправяй се! Няма заплаха
от усложнения, но да се пазиш.
И планината ти да не намразиш!
Аз се ядосвам и скривам екрана.
- Нещо излишно ли казах на Таня? -
майка към кухнята гузно отстъпва.
- Ех, избухлив, че си станал ти, скъпи!
Следва:...
© Мария Панайотова All rights reserved.
Страхотно си го описала. Като дипломиран психолог.