Дневникът на (НЕ!) беладжията - 17
Чакат в класа пак да видят момичето.
Таня добра е и всички обичат я.
Питат за нея и я поздравяват.
Искат при нас да се върне тя здрава,
но си признавам пред всички - от мене
Таничка няма по-ревностни фенове!
Днес сме на среща в градинката близка.
С нея да бъда аз винаги искам,
но с обстоятелства съобразявам се.
Ти не разбирай, че лесно предавам се.
Мама разумен да съм ме е учила.
Не че съм винаги, има и случаи,
както развиха се вчера нещата,
дето самичък си търся белята.
Но непростимо е незащитена
в остри нападки и с думи ранена
моята Таничка аз да оставя.
Мерзост такава не бих и направил.
Имам да пиша домашна. Есето
мое ще бъде за всичко, което
в мене душата младежка вълнува -
първото влюбване! Как ви се струва?
Даскалът каза по тема свободна.
Тази на мен ми е много угодна.
Трябва да почвам. И съсредоточен
мислите мои към Таня насочвам.
Тръгва добре и почти философски:
"Всяка любов е за мнения хорски
чужда и пътя сама си избира.
В другия себе си който намира,
значи открил е ключето съдбовно.
Търсиш ли в речника думи любовни,
нещо нагласяш ти и преиграваш.
Искрена обич дали заслужаваш?
Тя е най-чистия изблик душевен.
И е емоция точна и верна."
Докато пиша, представям си Таня.
Двама вървим през цъфтяща поляна,
а върховете ни спускат пътека.
Вятър развява косата ѝ мека
и се усмихва лицето ѝ нежно.
"Всяка мечта е красива безбрежност..." -
пак продължавам есето започнато.
Някой звъни на вратата. Задочно
искам от него едно извинение.
Няма ме! Точно сега вдъхновение
в мен избуява и властно ме води.
Кой пред вратата решил е да броди?
Тихо, на пръсти достигам шпионката.
Скрил се е, който звъни зад колонката
в чупката малка преди асансьора.
Що за потайности? Търсиш ли хора,
смело с лицето открито заставаш.
Някой на мен номера ли продава?
Бързо отключвам, отварям вратата.
Зяпва в учудване мое устата,
щом като виждам, че Таня звъни ми.
Но съм щастлив и прегръщам любимата,
вперила поглед с тревисти оттенъци.
- Днес изненадах аз, Митко, и мене си! -
тя ми прошепва, прекрачила прага.
- Уж е така, а опитваш да бягаш! -
вече, прегърнал я, аз се шегувам.
А пък душата ми просто танцува!
- Пишеш домашна? Есето ли правиш? -
Таня чете над тетрадката права
и личицето ѝ се прояснява.
- Не е довършено, но се надявам
двамата с тебе да стигнем до края!
В мен е изгряла надежда и зная,
че ще открием най-точните думи.
Всичко, което трепти помежду ни,
свети от радост, щастливо прелива.
Таня в прегръдките мои се скрива,
а пък часовникът се изчервява.
Времето искам да спре! Заслужаваме!
Думите, влезли от двама в есето,
може би някога ще ни подсетят
как на крилата на чувствата наши
ние в света, който другите плаши,
с нея се втурнахме дръзки и млади,
твърдо решени стени и прегради
да разрушаваме, за да я има
тази голяма и непобедима
наша любов, без която не можем
и за която живот да заложи
всеки от нас е готов безвъзвратно,
без да поиска той чувства обратно.
Следва:....
© Мария Панайотова All rights reserved.
