Чакат в класа пак да видят момичето.

Таня добра е и всички обичат я.

Питат за нея и я поздравяват.

Искат при нас да се върне тя здрава,

но си признавам пред всички - от мене

Таничка няма по-ревностни фенове!

Днес сме на среща в градинката близка.

С нея да бъда аз винаги искам,

но с обстоятелства съобразявам се.

Ти не разбирай, че лесно предавам се.

Мама разумен да съм ме е учила.

Не че съм винаги, има и случаи,

както развиха се вчера нещата,

дето самичък си търся белята.

Но непростимо е незащитена

в остри нападки и с думи ранена

моята Таничка аз да оставя.

Мерзост такава не бих и направил.

Имам да пиша домашна. Есето

мое ще бъде за всичко, което

в мене душата младежка вълнува -

първото влюбване! Как ви се струва?

Даскалът каза по тема свободна.

Тази на мен ми е много угодна.

Трябва да почвам. И съсредоточен

мислите мои към Таня насочвам.

Тръгва добре и почти философски:

"Всяка любов е за мнения хорски

чужда и пътя сама си избира.

В другия себе си който намира,

значи открил е ключето съдбовно.

Търсиш ли в речника думи любовни,

нещо нагласяш ти и преиграваш.

Искрена обич дали заслужаваш?

Тя е най-чистия изблик душевен.

И е емоция точна и верна."

Докато пиша, представям си Таня.

Двама вървим през цъфтяща поляна,

а върховете ни спускат пътека.

Вятър развява косата ѝ мека

и се усмихва лицето ѝ нежно.

"Всяка мечта е красива безбрежност..." -

пак продължавам есето започнато.

Някой звъни на вратата. Задочно

искам от него едно извинение.

Няма ме! Точно сега вдъхновение

в мен избуява и властно ме води.

Кой пред вратата решил е да броди?

Тихо, на пръсти достигам шпионката.

Скрил се е, който звъни зад колонката

в чупката малка преди асансьора.

Що за потайности? Търсиш ли хора,

смело с лицето открито заставаш.

Някой на мен номера ли продава?

Бързо отключвам, отварям вратата.

Зяпва в учудване мое устата,

щом като виждам, че Таня звъни ми.

Но съм щастлив и прегръщам любимата,

вперила поглед с тревисти оттенъци.

- Днес изненадах аз, Митко, и мене си! -

тя ми прошепва, прекрачила прага.

- Уж е така, а опитваш да бягаш! -

вече, прегърнал я, аз се шегувам.

А пък душата ми просто танцува!

- Пишеш домашна? Есето ли правиш? -

Таня чете над тетрадката права

и личицето ѝ се прояснява.

- Не е довършено, но се надявам

двамата с тебе да стигнем до края!

В мен е изгряла надежда и зная,

че ще открием най-точните думи.

Всичко, което трепти помежду ни,

свети от радост, щастливо прелива.

Таня в прегръдките мои се скрива,

а пък часовникът се изчервява.

Времето искам да спре! Заслужаваме!

Думите, влезли от двама в есето,

може би някога ще ни подсетят

как на крилата на чувствата наши

ние в света, който другите плаши,

с нея се втурнахме дръзки и млади,

твърдо решени стени и прегради

да разрушаваме, за да я има

тази голяма и непобедима

наша любов, без която не можем

и за която живот да заложи

всеки от нас е готов безвъзвратно,

без да поиска той чувства обратно.

Следва:....