Един последен стих
Изчерпвам се по пътя, после след завоя,
приличам си, като сянка, потънала в захлас...
Пристъпям плахо сред покоя,
като графиня, с нежен реверанс...
И тръгвам още със зората,
като феята, на изток.
И тихомълком сред листата,
спомен пиша на старинен свитък...
За да завещая своята отреченост,
за да не мога отново да се случвам.
И съм нова, като без дрехи съм облечена,
за да не мога повече тука да се връщам.
И тихо стъпвам. Да не те събудя.
Малък спомен на челото ти ще сложа,
за тебе аз съм първата. После нека да е друга,
ала тя клетви няма да положи...
Пиша ти един последен стих.
За да го четеш, когато тихо завали.
И в тоя кратък миг,
за мене мъничко да те боли...
И малко драма да има във съня ти,
нищо, че друга длан ще те прегърне.
Аз бях оная бяла ласка на деня ти,
която няма да се случи пак да те обгърне.
И като сбогуване, оставено на прага,
тръгвам по пътя на една незримост.
И като че някой някъде ще страда...
Аз ли сломих се в свойта уязвимост?
приличам си, като сянка, потънала в захлас...
Пристъпям плахо сред покоя,
като графиня, с нежен реверанс...
И тръгвам още със зората,
като феята, на изток.
И тихомълком сред листата,
спомен пиша на старинен свитък...
За да завещая своята отреченост,
за да не мога отново да се случвам.
И съм нова, като без дрехи съм облечена,
за да не мога повече тука да се връщам.
И тихо стъпвам. Да не те събудя.
Малък спомен на челото ти ще сложа,
за тебе аз съм първата. После нека да е друга,
ала тя клетви няма да положи...
Пиша ти един последен стих.
За да го четеш, когато тихо завали.
И в тоя кратък миг,
за мене мъничко да те боли...
И малко драма да има във съня ти,
нищо, че друга длан ще те прегърне.
Аз бях оная бяла ласка на деня ти,
която няма да се случи пак да те обгърне.
И като сбогуване, оставено на прага,
тръгвам по пътя на една незримост.
И като че някой някъде ще страда...
Аз ли сломих се в свойта уязвимост?
© Ди All rights reserved.
