Една честа история...
Живееха баба и дядо сами
в отношения не много добри -
той пиеше, биеше, нощем не спеше -
туй ежедневие за бабата беше.
Дъщерите им вече бяха големи,
в града се разхождаха силно засмени.
В селцето се хвалеха двамата стари,
че пратила малката за тях много здраве.
Голямата внуче им беше дарила,
понякога идваше - имаше сили.
Израснали бяха самички във стаята,
докато бащата оттатък налагаше майката.
Тогава се молеха тихо през сълзи
"О, Боже! Дано този ад да свърши!".
За тях той отмина, но майката клета
остана на село да гледа прасето.
Отказа да тръгне - остана при Него,
по навик ли, що ли... Май й липсваше смелост.
Понякога се питаше "Що ли съм тука",
но казваше си: "Е, мина тая сполука...
Децата ми рекоха, аз им отказах...
Така си съдбата до гроба белязах...".
И ето - пак всичко си беше по старо му:
пак пиеше, биеше безмилостно дядото...
Една зимна сутрин, сняг (помня) валеше,
когато над селото екна камбана.
Мойта баба прошепна: "Добра жена беше!",
а след това тихо заплака и стана.
Починала беше на дядото бабата!
Той плака! Размисли.
Но бе късно за всичко!
Вината остана да му е едничка...
А в компанията на това тежко бреме,
дойде ред и той този път да поеме.
в отношения не много добри -
той пиеше, биеше, нощем не спеше -
туй ежедневие за бабата беше.
Дъщерите им вече бяха големи,
в града се разхождаха силно засмени.
В селцето се хвалеха двамата стари,
че пратила малката за тях много здраве.
Голямата внуче им беше дарила,
понякога идваше - имаше сили.
Израснали бяха самички във стаята,
докато бащата оттатък налагаше майката.
Тогава се молеха тихо през сълзи
"О, Боже! Дано този ад да свърши!".
За тях той отмина, но майката клета
остана на село да гледа прасето.
Отказа да тръгне - остана при Него,
по навик ли, що ли... Май й липсваше смелост.
Понякога се питаше "Що ли съм тука",
но казваше си: "Е, мина тая сполука...
Децата ми рекоха, аз им отказах...
Така си съдбата до гроба белязах...".
И ето - пак всичко си беше по старо му:
пак пиеше, биеше безмилостно дядото...
Една зимна сутрин, сняг (помня) валеше,
когато над селото екна камбана.
Мойта баба прошепна: "Добра жена беше!",
а след това тихо заплака и стана.
Починала беше на дядото бабата!
Той плака! Размисли.
Но бе късно за всичко!
Вината остана да му е едничка...
А в компанията на това тежко бреме,
дойде ред и той този път да поеме.
© Диляна Василева All rights reserved.
