Eдно стъпало преди Рая
Отново сутрин, делнично ядосана.
Отново закъсняла, тича улица
и нейните тротоари, като длани,
прегръщат я до нейното завръщане.
И аз, кошута, бягаща от времето,
безмилостно ù стъпвам по челото
и вдигам своето за миг
нагоре към небето, пак по навик.
А там, едно стъпало точно преди Рая,
една тераса, пълна със жена,
от вас по–стара и от този разказ.
С очи по–светли от вселени...
Любяща ме прегръща с всяка клетка
и в миг, задъхан спря Светът да се върти.
За миг да си почине. Да обича.
За миг да види старата жена,
която като Бог обича всички...
Отново сутрин, ала някак по–добра,
настигна ме една стрелка от времето
и просто ежедневно остарях
и стана все по–трудно да повдигам Чело.
И там - едно стъпало, точно преди Рая,
една тераса – семпла и сама
разказваше за своя обитател,
- Обичаше я Бог и я прибра....
© Евгения Илиева All rights reserved.
