Есен,златокоса моя.
Наляла зърно в грозде сладко.
Пайжина със полъх посребрява,
дъхът ти топъл и ухаен.
И носи се във въздухът,
мириса на свежест във смъртта ти.
Красива си!
Не мога да ти се наситя!
Така студени,утрините ти,
ме щипят по очите,
а вечерите ти искрят,
на залеза през изгорялата ти шума.
И най накрая студ.
Дори и във смърта си си красива,
накичена с последните си хризантеми.
Златокоске моя,ненагледна!
© Ваня Костова All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
