ИМПРЕСИОНИСТИЧЕН СОНЕТ
Знойно лято алчно ме поглежда и без милост ме изгаря.
Няма вятър, нито ручейче наблизо.
Влакове не влизат вече в мойта приказна доскоро гара.
Облаче в простора си не виждам.
Гълъбчета кацат на терасата ми, молят милостиня.
Късам от душата си трошици и теша ги.
Хапват плахо, пият от очите ми сълзи и си отиват.
С прашки малчугани чакат ги зад ъгъла.
Гледа слънцето със жълтото око и пали всичко, и погубва.
Де що види, пепели го без умора.
Жив ли съм – не зная, зная само, че отчаяно в света съм влюбен ...