Избирателна амнезия
Нощта притваря мургави зеници
и миглите ù облачно се слепват,
притихват нецелунатите птици
и в тремор звездното небе потрепва.
А в боса стая мислите ми слепи
прелитат глухо, удряйки стените —
не търсят изход, споменът е лепкав —
нахранен звяр — бездушен и преситен.
Разминахме се — луди пилигрими,
поели сто посоки под звездите.
И невъзможен стана "Ел Камино"
в безпътните посоки на вините.
Омесихме последната си пита
и се раздадохме сами до къшей.
(Опушени бинокли са ни дните
пред ириса на залезния свършек.)
Под нощната качулка на палача
(не се побирам в тънката си кожа)
убивам спомена. Дори не плача,
но още се страхувам да извадя ножа,
че все ме бори страх да не възкръснеш,
сега, когато в мене преболява...
И само вятърът със полет бръснещ
самотната ми стая прекосява —
чегърта те от пясъчните кули,
зазидва те в стената на плача ми,
в очите ми графитени те жули,
бушува в девет бала из ума ми...
Помита те. От дясно. Всесезонно.
(Отляво преболява през година.)
Да къртя спомените — без резон е!
Една любов е нужна — да ги срине!
© Дениса Деливерска All rights reserved.
