Връщам спомени назад,
сълзите ми се стичат като водопад.
Чувствам се като ангел със скършени криле,
прогонен от синьото небе.
Ореолът ми, уж златен, хванал е ръжда,
както към мене любовта.
Дрехите ми, целите окъсани, опръскани с кал...
Защо изгони ме от рая ти без жал?
Бузите ми бяха мокри и че мога да плача разбрах,
че съм попаднала в суров и жесток свят осъзнах.
От яд ръката си засилих и по изсъхналото дърво ударих,
но, че вече болка изпитвам, забравих.
Заболя ме ръката жестоко,
и от нежна, ангелска, превърна се в груба, с треска забита от дървото на дълбоко.
Ах, вървя и своя път не намирам,
някой ми говори нещо, но не го разбирам!
Хората ме гледат странно с изкривени лица,
усещам - в гърдите им няма сърца.
Ела и от горчивата реалност отърви ме -
виж ангел, който страда, те моли - прегърни ме!
Плача, боли ме,
сама съм, спаси ме!