Жена и дъжд
Подава длан, премесена със вятър,
и кани ме с поклон да бурнем.
Заситня по лицето ми с милувка
и сякаш моли ме да се целунем.
Не длан, протягам му прегръдка.
По мен се стеле топъл, много нежен,
и елегантен с мъжката си стъпка,
отнася ме във валс дъждовен.
Завихряме се в капки звездопади.
Светът над нас е новото небе,
в което с пръски водопадни
събира ни от капките в сърце.
Усмихвам се, щастлива, разлюляна.
Така не съм се чувствала от векове.
В прегръдката му съм желана, истинска.
Жена и дъжд в дъгата се разписваме.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
