Женска орис
Тишината бучи във ушите ми.
Може би, защото съм сама.
Вятърът мълчи във косите ми,
припявайки моята тъжна история:
Тя бе девойка – грациозна и мила,
обичаща малките, прости неща.
Живееше волна и много щастлива,
докато на прага й не спря любовта.
Очите й блеснаха в първия миг,
сърцето във трепетен танц се понесе,
като слънцето грееше нейният лик
и сякаш земята се бавно разтресе.
Не биде дълго замъглението нейно.
Скоро отидоха си вярата и надеждата,
че любимият ще я обича вечно,
че любовта не ще се назовава Самота.
Спри, Ветре, недей ме огорчава –
аз не съм предишната девойка!
Днес съм силна и нищо че съм пак сама
макар и тъжна, Благословена съм Жена!
© Марина Стоянова All rights reserved.
