Жива
Бързо преминаващи картини
се реят в моето съзнание.
На болни, мразещи или любими -
за мое щастие и назидание.
Образите яростно препускат,
а аз се мъча да ги уловя.
Като демони над мен се спускат,
но нямам правото да ги виня.
От дълго време мъча се да ги изтрия.
Мислех, че така ще бъде лесно.
Старая се сега да ги открия,
а може би е вече късно.
Образите продължават да се сменят,
някак от годините са избелели.
Дори от времето не се променят,
но са някак променени.
Сега ги виждам със очите на една
улегнала, пораснала, но още дива,
дете - в сърцето си дори - жена.
И, както никога, сега се чувствам жива...
© Лекса Джорджис All rights reserved.
