Заваля. Първо с тъжен порой от измъчени риби,
ококорили неми очи, пълни с дъно и пясък.
После плиснаха чайки с учудени клюнове, впити
във последния облак ненужен небесен отрязък.
Бях сега и преди, бях жена и бях още момиче,
а светът ми потри болно рамо в съседна вселена
и открехна за малко врата, и пропука се ниша,
през която увисна самотен вързоп топло време.
Там сме двете, там твоят смях цветно звъни в хвърчилата,
под краката ти боси брегът се превива от гъдел,
там съм твоя близначка, а ти си простила вината
на несбъдната майка, която не случих да бъда. ...