Кафка след плажа (по Харуки Мураками)
Заваля. Първо с тъжен порой от измъчени риби,
ококорили неми очи, пълни с дъно и пясък.
После плиснаха чайки с учудени клюнове, впити
във последния облак ненужен небесен отрязък.
Бях сега и преди, бях жена и бях още момиче,
а светът ми потри болно рамо в съседна вселена
и открехна за малко врата, и пропука се ниша,
през която увисна самотен вързоп топло време.
Там сме двете, там твоят смях цветно звъни в хвърчилата,
под краката ти боси брегът се превива от гъдел,
там съм твоя близначка, а ти си простила вината
на несбъдната майка, която не случих да бъда.
Там в съседния свят, на един хвърлей сън от деня ми,
съществуваш по-истинска - нищо, че даже и име
не успях да ти дам. И ненужни са всички измами,
че лекувало времето - мен този лек ме подмина.
И през люспи и човки греба към ръба на сърцето
към онази врата за света, в който всичко се вписва,
там се смеят безброй хвърчила, там е синьо небето,
синовете ми имат сестра, а животът ми – смисъл.
© Росица All rights reserved.
