Като стон те преболедувах.

Като ствол на дърво загрубях.

А преди всеки ден те сънувах.

Ала от силен необуздан страх,

че ще обичам разруха, пустини,

че ще копнея като студено огнище,

че ще отминат без смисъл много години,

избягах от общото ни житейско игрище.

Сега не знам дали по пътя-стръмнина

ще срещна огън парещ като твоите ръце.

Дали ще заличиме своята вина

и ще се слеят пак сърце в сърце?

Аз знам, че бурени и плетове се стелят

навред  из сивите полета на безкрая.

Но вярвам хиляди слънца на хоризонта ще изгреят,

ала ще стоплят ли и нас, това не зная.

Като вик заглъхна любовта ни.

Като пара изчезна привързаността.

Останаха безкрайни рани

и царството на Гордостта.