Всеки, който погледне в онзи кладенец пуст,
хвърля своята сянка и водата се стапя.
Огледало житейско на душевния трус.
В дълбините единствено тинята цапа.
Зеленясват стените като спряло сърце.
Миризмата съсирва всеки поглед забоден.
Въжето протрито, тишината гризе.
Макарата е сякаш бесилка за спомени.
Само скритото ехо дълбоко крещи,
щом на дъното тупне захвърлена буца.
В този кладенец, тъжен като сухи очи,
студът като в клопка върти се и куца... ...