Кладенец
Всеки, който погледне в онзи кладенец пуст,
хвърля своята сянка и водата се стапя.
Огледало житейско на душевния трус.
В дълбините единствено тинята цапа.
Зеленясват стените като спряло сърце.
Миризмата съсирва всеки поглед забоден.
Въжето протрито, тишината гризе.
Макарата е сякаш бесилка за спомени.
Само скритото ехо дълбоко крещи,
щом на дъното тупне захвърлена буца.
В този кладенец, тъжен като сухи очи,
студът като в клопка върти се и куца...
Кръвожадният мрак по стените тъче.
Няма кой да измие плесента напластена.
От затлачена жила вода не тече...
Прилича на мускул със срязана вена.
Ще завие тревата, небесният свод.
Легенда ще шепне за местото, в което
един кладенец имаше бистър живот,
а сега е просто дупка в полето.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
