КОГАТО МЕ, МАЙКО...
/в духа на народната песен/

Кат ме роди, мале, в черни ли пелени ме пови?
В черен повой, вместо здравец, татул ми сложи.
Цял живот да се тровя, мале и да не се отравям.
Ни жива, ни мъртва, с него, мале, да се справям.

Когат ме зачена, черни облаци ли над тебе висяха,
или черни кълба в сърце ти, мале, омраза плетяха,
че ме прокле бял хаир да не видя и ме подхвърли
в чужди дворове, косите ми руси огън да пърли?

Горях, мале, горях – като свещица тънколика горях.
На чужди хора светлина и благост от сърце давах.
Аз самата що е радост, що е обичане не разбрах.
Всичко що имах в душата си, нелюбена, раздадох.

Защо ме, мале, роди, с любов да ми е пълно сърцето?
От баща ли, от деди си ли, или там горе от небето
обич бях взела, мале, защото от тебе, зная, че не е?
Ти камък имаше в гърди си, вместо сърце да ме сгрее.

Горях, мале и вятър ме духаше, вода ме влачеше,
през трънени пътища преминах, сърцето плачеше,
домове строях, все колиби плетарки ставаха,
покриви над децата ми в бедняшка участ сплотяваха.

Сал питам се, мале, от твоята кръв люта може ли
в техните сърчица детски да съм капчици вложила?
Страх ме е, мале и от страх косите ми побеляха,
стопих се, телесата ми вече до кост изпосталяха.

Върни се, мале, от онзи свят при мен върни се!
Кажи ми, мале, че си ме много обичала, смири се!
Искам в твоята прегръдка тихо очи си да склопя,
в любовта ти нежна, от обич люляна, да се приютя...

13 11 2018