Колкото и мрачна да звучи, това е истината, не я ли прозираш?

Когато надеждата умира бавно,
когато спомените разкъсват душата,
когато болката убива славно,
когато времето спре да тече
и единствено сълзите продължават да се стичат,
когато съзнанието се замъглява от глухи писъци,
когато дори очите почнат да болят,
когато хората те гледат безразлично…
Тогава животът вече губи своят смисъл.
И независимо колко се стараеш да го направиш поносим,
той те мачка с всички сили,
строполява железните си юмруци върху теб…
А те продължават да те гледат безразлично…
Хора, БЕЗРАЗЛИЧИЕТО УБИВА!