Котарана в чизми
Палтенце впито, модна шапка,
една полюшваща харизма,
усмивката й – много сладка...
(Същинска котарана в чизми)
На спирката тролея чака
и мръзне като мен - до кости,
снегът се сипе на парцали
а погледът ми... не, не пости...
Да я поканя във кафето,
но тя навярно много бърза,
ще ми се хилне във лицето:
„Не се хаби... Не ще ти вържа...
Такива като мене – дами,
не разговарят с непознати...
и то на тролейбусна спирка,
да бе спестил за Мазерати...”
И тъй, мълчах и траках зъби,
тролеят ни прегърна топло,
тогава й видях сълзите –
кристали чудни, скрили вопли...
Погледна ме и каза тихо:
„Простете, че така си плача,
когато любовта си иде,
душата спомените влачи...
И всеки миг забива мисли
във ореола на сърцето,
а то с въпроси се задъхва –
какво е дадено и взето...
Във нас е винаги вината
и „искането” ни обрича
на вятър, виещ в самотата,
а просто е да се обича...”
© Михаил Цветански All rights reserved.
