Кръговрат

Дъждът отвън
заситни в петолиния,
на улични оттоци
и трамвайни релси.
Просмука се в асфалта
и фасадите
и с целофан намачкан
опакова
погледи и обективи.

По правоъгълника стъклен
на прозореца
позната стара
се усмихва.
От капките полепнали,
на тънки струи,
събира се в едно
и бавно,
към мен приплъзва
с все същите си номера.

Показва ми
научнопопулярни филми
за космоса, звездите
и човека.
Пробутва ми
решения готови,
схеми,
за смисъла, живота
и успеха.

Въвлича ме
и в спорове такива,
които с лекота
печеля.
Реди ми песни
с горчивосладки рими
и дава ми престол
на жертва.

Тя знае всяка
моя рана,
в която да покълне
и да чака,
плода
от хилядите
намерения добри.
Намига ми приятелски
и шеговито,
играе си
с остатъците
от наивност,
витаещи у мен.

И в точния момент,
говорейки ми
мили думи,
ще впие жилото си пак.

Но стига толкова!
Не искам вече
да бъда част
от този кръговрат!

Защо
да пренебрегвам
себе си,
защо да страдам,
във името на
чувства надценени,
импулси хлъзгави,
представи грешни
и обсебващи,
защо?

Дъждът престана да ръми
и в хлътванията
на градските алеи
остави локви,
в които радостно
и любопитно,
деца
с обувки чисти,
скачат.

Зад правоъгълника стъклен
на прозореца,
аз виждам
някой се усмихва.
С движения познати
към мен пристъпва,
оттръсква се от мокрото
и влиза.

© Иван Бърдаров 2017. Всички права запазени.