Къде е любовта?

Стих след стих редях...

Защо ли спрях да пиша

и защо изгубвах себе си така?

Ставам сутрин рано,

пак на работа...

По инерция минава си денят.

А за мен самата нощите са недостатъчни!

От кога ли трябваше да спра...

Време беше да съм насаме със себе си

в черната прегръдка на нощта!

Ето, тук съм,

пак сама,

листа очаква да познае моята душа;

да отворя себе си, да помечтая,

да изкажа своята тъга.

Знам, щастлива съм!

Усещам щастието в себе си,

вече никога не съм сама;

вече знам що е приятелство

и какво е всъщност обичта.

Няма от какво да се оплача,

но защо ли тъжно е в моята душа?

Аз самата съм учудена от себе си

и от своята безименна тъга.

Може би наистина жената

да живее не може без мъжа,

може би така решила е съдбата -

да не познавам още любовта.

А за нея аз от малка си мечтая,

но така и никъде не я открих.

Не, лъжа , откривах я навярно,

но защо тя мен не осени?

И представа нямам що е да усещаш,

че за теб живота е един човек,

че без него си изгубен,

че без него си слепец...

Искам моето сърце да бие

в ритъм луд, нестихващ, несмирен...

Искам любовта да ме открие

и да бъде тя най-важното за мен.

Без любовта душата ми е пуста,

без мъж до мен умирам всеки ден,

но ето - пак мълчи сърцето,

кога ще дойде неговият ден?