Къща стара и повехнала

там нейде сред полята.

Вратата леко е открехната

и зее в нея самотата.

Там детските ми спомени

за срещи, радост и неволи,

капят като листове отронени,

остават само клони голи.

Как "Сбогом" да ти кажа днес,

като сърцето ми остава тука.

Не ще заспя от плач нощес,

ще търся на щурците звука.

Щурците, дето с тях заспивах,

сгушила се в твойта пазва.

Утеха вечно в теб намирах,

но никога не ти го казвах.

"Душа ти нямаш", мислех си тогава,

"и никога не ще ме разбереш!"

сега разбирам - не била съм права,

ти дала си ми туй, което можеш да дадеш.

Спомените, бляновете и игрите,

дарила си ме с обич и закрила.

Днес пълни с болка са очите,

че душата в теб не съм открила.

Дъхът ми спира... нямам рима!

Тъгата твоя ме отравя!

Сбогом, моя къщичке любима,

теб никога не ще забравя!