Lexotan
От съня ми - овцата с черно руно, може би Смъртта,
болезнена, не като хладкия студ на лексотана:
розов облак, разбит в хълмове от памук и аз сред него,
толкова спокоен, за кратко, за една нощ, за себе си само...
без съзнанието за време, макар и за една нощ;
тук свършва всичко - след онази скала, толкова е близо:
- Ти не можеш да погледнеш, ниско малко човече,
нарисувано с пастели от трепереща ръка, на параноик,
затова и косите ти са така къдрави, разчорлени, харесваш ли се?
Тези огледала само порязват; безнадеждни са, обречени
да бъдат мразени и чупени, а как режат, как порязват:
вчера нахлуха в кошмара ми, за да уплашат овчицата,
черната овчица, с руно от катран и може би Смъртта -
тя не се трогва от огледала. Няма отражение, също като мен,
само че аз за себе си съм огледало, счупвам се сам и не боли.
Опитай, не сънуваш ли? Видях как надничаш през розовия облак,
там долу, толкова сам - мястото ти е сред цветята, остави ме да вися...
...погледът ти ме смущава; отида ли си, ще гледаш само слънцето:
оттатък скалата ще вали - хълмовете с ирландски овце, цяло стадо.
Под розовия дъжд са техните могили, от руното им - одеало,
но ти не знаеш, настъпвайки цветята, за мекотата на розовото руно.
© Деймиън All rights reserved.
