люлка от коприва
Безмълвно е последното „до скоро",
безмислени са звуците на думите,
към нищото вратата е отворена -
безкраят не ни стигна и го губим.
„Върви, върви по шепота на огънят
(то само пепел там сега се скита)."
По-страшно е, когато не говорим -
по-силно е от яростта на виковете.
Затворихме пустинята в кръвта си
с ръждата на последните молитви -
във многоводие удавихме страстта,
в изтръпналата люлка на копривата.
Душата ми „обрина се" от търсене,
на всяко утро изгревът е кървав.
Поставяйки последното от пъзела,
ще те забравям... (Пътят е през сълзи).
Сънувах те, обичах те, желаех те...
Събудих се в осилите на липсата.
В сърцето ми е жилото на раните
с довършването на спасителната риза...
© Дакота All rights reserved.
