Майка във тихото някъде плаче.

Без звук, усеща се мъката само.

Сълзите си тайничко крие обаче -

търси по-силно от нейното рамо.

Чедо в гръдта си топла поела,

крачи из пустите улици мрачни.

Своята обич в две шепи е взела -

нея тя има вместо погача.

Но тя не ще спре да търси в мъглата

онази искрица, дето да свети.

В тръни да беше цяла земята -

ще мине по всичките друми поети.

Ти, майко, колко ли пъти ще страдаш

за отвените с вятъра детски мечти?

От твоите ласки безгранично ще даваш -

и това ще лекува рани, нали?