Мечтата на Пепеляшка
МЕЧТАТА НА ПЕПЕЛЯШКА
Голямата стрелка примигва,
подритва ме и ме кове.
Приличам все на тиква
в полунощните ми часове.
И Пепеляшка вечно бяга,
накуцвайки със босия си крак.
Измършавяла и злорада
се смее Баба Яга в такт.
Със криви пръсти горе сочи:
- Ти закъсняваш - се кикоти тя.
В мен безгласно многоточие
се моли на малката стрелка,
на дните ми безкрайно кратки,
дано да спъне бързия им ход.
Минутите са ято патки
над межделеещ небосвод.
А слънцето в часовник се превръща.
То сочи краткия ми път -
от родния ми дом в последната ми къща,
където тръните започват да разстат.
Какво да сторя в краткото си време,
в което вечно време нямам?
Държа в ръката семе
и много бавно сякаш бягам.
Дано намеря нива да покълне,
да се разлисти и разтвори,
че щом навляза ей в ония тръни,
светът със семето да ме запомни.
© Мария Чомакова All rights reserved.
