Метаморфно
Дълго глождих очите ти, знам
и се стичах по бялата риза...
Не успях да създам даже храм,
в който ти по чорапи да влизаш.
Нито спретнах къщурка за нас
(за солени и сладки усмивки) —
вън дървото остана без глас,
че на червеи стана завивка!
Стогодишният кръг го боли
от нацепен от тръните корен,
а хербарият с листи брои,
че сезонът "любов" е затворен.
Идва зима — прозорци мълчат.
На пера все замръзват стъклата.
Куци паяци в мене тъкат
черги шарени нейде в душата,
за да вдигнат до слънцето мост
(с перила от артритни мъниста)...
В нова кожа — на рибена кост —
луда пролет във теб да разлистят.
Дом да вдигнат — за мен и Адам —
да отгледам детето без бури...
На Вивалди ще ида да дам
свитък с блян.
За една партитура!
© Дениса Деливерска All rights reserved.
