МИГ
МИГ
Във залеза последните лъчи
на слънцето се плъзгат косо
по върховете на дърветата.
Като пасаж от малки рибки
листата на маслините
проблясват перлено-зелени.
В далечината, пътят се извива
от хоризонт до хоризонт
през слънчогледовите ниви.
Край него кипарисите самотни -
пръснати свещИ от тъмен восък,
застинали очакват своя пламък.
Зад мен Бокачо седем века спи
във своя вечен дом от мрамор.
От белия чифлик на хълма
нежно вятърът мелодия навява.
Вековни замъци в далечината -
призрачни самотни рицари -
забиват кули в небесата.
Олеандрови дръвчета нацъфтели
над мене свеждат пищен цвят
с букети червени, розови и бели.
Жълтеникав пухкав котарак,
царствено край мене преминава.
Тъмна вечер с мантия от хлад
грижовно топлата земя покрива.
Хълмовете на Кианти, уморени от деня,
притихнали в нозете й заспиват.
Вечността, събрана в този миг,
дъхът ми спира и ми се иска да извикам
"О, миг, постой, не си отивай!"
Но уви... несподелен и този миг
безвъзвратно си отива...
© Даша All rights reserved.
