Мизансцен
Избърсвам бавно шумните ти стъпки,
трохите нежност – тях поделям с птици.
С две чаши водка, на протяжни глътки
забулвам онемелите зеници...
И ешафода си с цветя накичвам –
да беси спомена за теб безхлебен!
(Отнесе Вѐдата това момиче,
сега наистина си непотребен.)
Оказахме се невъзможни гари –
стерилен рай от тъжни акварели –
рисувани от влакове-сватбари
през пустите им обедни недели.
Припуква насълзената цигара,
(Семафор из мъгливите воали)
настройва вятър прашната китара
и дрезгав блус от струните ù пали.
Циклопи са и уличните лампи,
примигващи от тремора неонен,
а Чаплин (без светлинната си рампа)
ми маха от афиша си картонен –
без музика, без грим, без реквизити,
и с траурното си бомбе... Сбогуване.
Мълча! Писмо ти писах – от графити:
Е... До друг живот!
И до целуване!
© Дениса Деливерска All rights reserved.
