На чаша мартини
„- Какво ще желаете?” – по навик попита мъжът зад тезгяха.
Очите му тъмни ме огледаха цяла и на гърдите ми спряха.
„- Чаша мартини!” – от мълчание дълго бе дрезтав гласът ми.
Във ъгъла някой се смееше лудо и драскаше с нокти слухът ми.
А свирачът си мислеше, че с китара плача на дъжда ще надвие!
(Остави го, свирачо, може би дъжда тъгата нощна ще измие!)
„- Бармане, още лед и мартини!” – и замалко болката ще мине,
а светът край мен ще онемее, дори за кратко ще застине.
Глътките мартини ще се влеят нежно във кръвта ми
и дано за тази нощ направят цветно-милостив съня ми.
Че наяве и насън ме разпъваха накръст мечтите –
искаха да знаят как със времето загубих им следите
и защо животът ми минава вяло, сякаш между другото,
и оставих да потъне в спомен онова момиче – страстно-лудото,
което вярваше, че животът е прекрасен и е лесно
щом вярваш в чудесата и денят започваш с песен!...
© Веселка Пенова All rights reserved.
