На двора
Играла съм на двора ти преди...
Кокичета и нарциси цъфтяха,
лозите свеждаха във смях очи
и гледаха - деца играят.
Копала съм оная гръд,
която хранеше и мама, татко.
Наесен черната ни пръст
заспиваше до пролет - сладко.
А онзи сняг, затрупал всичко
и стъпките на мили хора
във преспите... И тях обичам.
Играла съм със сняг на двора.
И всяка пролет заиграваха
капчуци с палави врабчета.
Играла съм под тежък взор
на дядо, скрил се под каскета.
Боли да вляза в този спомен -
кокичетата подивяха,
лозницата не ми говори,
врабчетата се запиляха
във времето, което мина
като че миг, а са години...
Играл е с нас един живот,
смъртта не ще да ни подмине...
Дворове много опустяха,
стрехите призрачно шептят.
Играеха деца на двора,
а онзи смях? Ех, онзи смях...
© Геновева Симеонова All rights reserved.
