На сестра ми
На Веси
Тя беше млада
и хубава,
също и умна,
щастлива по свое му -
с малко тъга.
Работеше много,
четеше безумно
за изпити трудни
сто тома слова.
Приятелки имаше.
Дори бяха много...
И време намираше...
Как го прави това?
Но колкото и да е чудно,
не й вървеше в любовта.
Един ден с колежка,
небрежно засмени,
спонтанно, дори на шега,
отвориха сайт,
където ергени
предлагат на всяка
еднакви неща.
Така всяка сутрин
кога с любопитство,
кога с изчервяване
(това не призна!),
отваряха сайта
и трескаво пишеха...
Надничаше нейде от там любовта.
На среща излезе -
сърцето във гърлото,
отиде, подаде трептяща ръка...
Той просто възкликна
"О! Колко си хубава!
Не бях го допускал това!".
Усмихна се - "Хубав е,
харесва ме, може би...
Има очите на кинозвезда!".
Погледна унесено -
беше се влюбила...
"Каква е съдбата? Каква?".
И тръгна живота й,
с трепети пълен...
Щастлива, без капка тъга...
Мечтаеше всеки ден да се спъва
в попътните камъни на любовта.
Но мина се време
и той се изгуби.
Стоеше до късно сама
и горчиво очакваше телефона да звънне,
да чуе онези прекрасни слова
"О! Колко си хубава!".
Отишла си бе любовта.
Погледна нещастно.
След миг се усмихна...
Какво пък! Какво от това!
Отиде си. Нищо!
Нали той изгуби!
Дали бе очаквал това?!
Изправи се гордо
и седна да учи...
Излезе с приятелки пак...
Живота й тръгна
и както преди
бе щастлива, с малко тъга.
На нейния празник той се обади,
пожела й все мили неща.
Гласът му бе тъжен,
но много му здраве!
Не бе го допуснал това.
© Диляна Василева All rights reserved.
Сега обаче маи е време да напишеш ново или...може би аз 
