Надежда
Ти търсиш в мене днес надежда,
но аз съм цялата покрита с прах.
И цялата отвънка съм изглежда...
Скала. Не ме рони. Недей че пак...
Ръцете ми ще станат клони бели
и пак ще чакам птицата от юг.
Да се завърне някоя неделя....
и да запее. Точно... ето тук!
В сърцето да запее малка, плаха...
Кое ли птицата крепи така?
Щом в своя кръг дори не маха.
И сякаш горе я държи река.
Тъй светлосиня... Чиста. Неподвижна.
Не знае тя ни ад, ни в стон ечи.
През нея само като котки рижи,
минават кротки, слънчеви лъчи.
И с острите ноктенца драскат
коравото на този малък свят -
за дума нежна или топла ласка,
за песен птича върху цъфнал цвят.
За силна майчина прегръдка,
попила с пръсти, с дланите зова.
Тъй както синята река не пуска
онази птица, плаха...
Затова...
Ти... не търси. Надежда няма в мене.
Бих пяла, пяла... с птицата преди.
Кръжала бих със нея, нощем, денем.
Бих... молила, бих молила дори.
Сега съм стих. В отломките събирам.
Парчета песни, птичите крила.
И мъничко надежда всъщност имам,
че пак ще се превърна на скала.
© Силвия Илиева All rights reserved.
