Нависоко
Само стръмни сокаци довеждат до мойта врата,
а пък тя е отворена – няма ни брава, ни ключове.
Знам, че който достигне до тук, се нарича приятел,
затова и не вързах на двора си гладни, зли кучета.
Не поисках под моите стъпки да никне лъжа
и грижливо плевих двете цветни лехи край алеята.
И защото за себе си знам точно колко тежа,
по фалшивите ноти на гарвана няма да пея.
В нощи будни, от себе си скрила се, дълго мълча,
а напъпили в устните, думите стават на рани –
търпеливо нанизвам ги кръпка по кръпка. От тях
дрезгавее стихът ми, като стара църковна камбана,
но звучи нависоко! И с право съня ми краде.
От размаха на щъркела вдига се в утрото рàнен.
Той дори да отлита за дълго, не питам „къде?” –
на комина ми свил е гнездото си – тук да остане!
© Йорданка Гецова All rights reserved.
