Не обичам луната
По ръбчето на светлата ти риза,
(приличащо на прашен коловоз)
усмивката ти, хладната, заслиза
в третинката на тъжната ми нощ...
Заплиска дъжд – пречистващо начало,
провря се и през иглени уши,
намокри перуниките на двора,
а лодка кой ще ми строи,
да се спася от погледа ти син?
Не са и покривите пристан на звезди,
червеното от срам е пребледняло,
пухти коминът, пръскайки мечти,
ала Луната пак остава цяла,
(във медени отблясъци трепти...)
Най-перуниковото синьо на света
дали художник ще ми нарисува?
В небето тъжно, може би от днес,
една луна в лилавото буксува...
© Джулиана Кашон All rights reserved.
