Не се сбогувам вече...
Защо ли все сбогувах се със теб?
Защо ли ръсех сол във живи рани?
И все така да ме боли, и да горчи
любов - посяла буйните пожари.
Защо се пепелих със думи в стих.
Разкъсвайки плетища от бодили.
А ти остана тих и мълчалив,
дори не сетил обичта ми.
Сега не се сбогувам с теб.
В душата си те нося, не ридая.
Разбрах, че да обичаш си е орис,
а със съдбата на хазарт не се играе.
Не търся вече твоите очи,
ръцете ти за ласки не сподирям,
но вечер с тихите звезди
копнежите по теб споделям.
Не гоня вече спомените жарки.
С тях стоплям нощите със твойто име.
Не се сбогувам и сърцето ми мълчи.
Съшито е. Дали боли... то знае.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
