Не съм сам
В самотата на нощите сиви.
В задимения здрач на дома.
В тишината на звездите, красиви,
разговарям с красивата, нежна луна.
Разказва ми колко много такива,
самотници като мен е видяла.
И ме даряваше, топла и мила,
със светлината си, кремавобяла.
Флиртуваха звездите със нея.
За кратко облак я скри.
Палава, се оказа отново.
И отново с топлина ме дари.
Неусетно дойде и зората.
На хоризонта - пурпур разлят.
Новия ден се роди на земята.
Стопи се кремавобелия цвят.
А самотата, нахална, остана.
Беше ме хванала здраво в ръце.
Здраво бе сграбчила даже душата.
Озъбена, дереше мойто сърце.
Ядосах се. Обхвана ме злоба.
Към тъпата, скапана самота.
Погледнах навън. Пълно със хора.
А аз защо си стоя у дома?
Излязох. Такси си извиках.
Шофьорът, небръснат, немит...
На задната седалка едва се натиках.
На предната- сандвич във вестник увит.
През цялото време не спря да псува,
светофари, ченгета, пътя разбит...
На задната седалка, аз си кротувах.
Той дъвчеше хляб, салам и кромид.
Дадох бакшиш, когато му плащах.
Разбрах, че такъв бил редът.
Дълго размислях. И все пак не схващах.
Наистина ли този роден е карък...
Влязох в кръчма. Весели хора.
Поръчах на всички по едно питие.
Някой ме срита и ме изхвърли на двора.
Взе ми и старото, дори, портмоне.
Дотътрих се някак, едва, до дома си.
Болеше ме всяка костица по мен.
Отново подредих всичко в ума си.
Не, не съм сам. Макар и усамотен.
© Ник Желев All rights reserved.
