В самотата на нощите сиви.

В задимения здрач на дома.

В тишината на звездите, красиви,

разговарям с красивата, нежна луна.

Разказва ми колко много такива,

самотници като мен е видяла.

И ме даряваше, топла и мила,

със светлината си, кремавобяла.

Флиртуваха звездите със нея.

За кратко облак я скри.

Палава, се оказа отново.

И отново с топлина ме дари.

Неусетно дойде и зората.

На хоризонта - пурпур разлят.

Новия ден се роди на земята.

Стопи се кремавобелия цвят.

А самотата, нахална, остана.

Беше ме хванала здраво в ръце.

Здраво бе сграбчила даже душата.

Озъбена, дереше мойто сърце.

Ядосах се. Обхвана ме злоба.

Към тъпата, скапана самота.

Погледнах навън. Пълно със хора.

А аз защо си стоя у дома?

Излязох. Такси си извиках.

Шофьорът, небръснат, немит...

На задната седалка едва се натиках.

На предната- сандвич във вестник увит.

През цялото време не спря да псува,

светофари, ченгета, пътя разбит...

На задната седалка, аз си кротувах.

Той дъвчеше хляб, салам и кромид.

Дадох бакшиш, когато му плащах.

Разбрах, че такъв бил редът.

Дълго размислях. И все пак не схващах.

Наистина ли този роден е карък...

Влязох в кръчма. Весели хора.

Поръчах на всички по едно питие.

Някой ме срита и ме изхвърли на двора.

Взе ми и старото, дори, портмоне.

Дотътрих се някак, едва, до дома си.

Болеше ме всяка костица по мен.

Отново подредих всичко в ума си.

Не, не съм сам. Макар и усамотен.