Невидима
Одрасках си душата в твойте мисли.
Това ли е, да бъдеш наранен?
Когато с кални стъпки влизам в чистото...
това ли е, да бъдеш омърсен?
Под плачещите облаци на зимата
и скъсаните цели на деня,
почувствах се, до пръсване, невидима.
Почувствах се, до корена, сама.
Нарязах целостта си на парчета -
това ли е, да бъдеш раздвоен?
Когато търсиш чуждата утеха -
това ли е, да бъдеш подменен?
И птиците замръзваха на ниското,
в безполетност и купчини мъгла.
Ръцете ти, щом спират да ме искат,
тогава ли умира любовта?
Очите ми, щом вече не надничат
по ъглите на близкия ти свят,
тогава ли ми ставаш безразличен?
За колко време страстите ни спят?
Одрасках си душата в твойте чувства,
когато се наежиха към мен.
Кървящо и безсмислено препусках
по кривите на мрачен плосък ден.
И стъклени, очите ми - от болка -
потънаха в размътеното минало.
И стъклена съм, хладна, безлюбовна...
Не можеш ли такава да ме видиш?
© Инна All rights reserved.
Пак прочетох, хубаво чувство, хубаво. Чудесно стихотворение!
